петък, 17 март 2017 г.

Отношението на преподавателите


Вдъхновението за тази спонтанна публикация дойде след като днес официално сложих края на държавната практика в начално училище. Чувствата ми, след затварянето на тази страница, бяха смесени поради много причини. От една страна усещах удовлетворението да работиш с едни умни и активни в часовете деца, дори и палави те знаят много. Бих казала, че знаят повече и от учителите си. От друга страна се почувствах малко със стъпкана гордост и смачкано самочувствие, благодарение на по-висшестоящите преподаватели, които идват да оценят нашето представяне по време на един учебен час. За тях ние сме деца. Чувала съм много пъти да казват, че така както ние виждаме малките деца в училищата, така и те виждат нас, независимо, че сме на повече от 20 години. Искат от нас да се научим, да четем и да знаем. Проблемът идва обаче когато започнат с критиките и ти казват неща от сорта на "Нямаш обща култура" или "Нямаш кой знае какво дар слово". Подобни фрази, казани от човек, към когото малко или много изпитваш страхопочитание, те нараняват. Винаги са ни учили да вярваме в децата и да ценим мнението им, да се държим с тях като с приятели, но и да ги научим да уважават по-възрастните, а подобно отношение към нас самите, като бъдещи учители, ни показва само колко двуличие има у преподаватели с труден характер. Понякога имам чувството, че сами не следват изискванията, които имат към нас. Сякаш да се отнесеш по най-наглия начин и да засегнеш гордостта на един студент, който един ден се очаква да върви по същите стъпки, е нещо съвсем нормално. Не разбират ли, че с тези си действия, ни показват единствено, че нищо от това, на което се опитват да ни научат, един ден няма да ни послужи? Особено след като виждаме тяхното отношение към нас. Изпитвам респект към преподавателите, които се държат с теб човешки, дават ти градивни критики, подтикват те да се справиш по-добре следващия път, уважават старанието, което си вложил. Такива хора заслужават само най-доброто. Това мога да нарека аз достоен преподавател. И след като прекарах 5 седмици в училище и видях що за учители се изправят всеки ден пред 20 деца, аз все повече вярвам, че има бъдеще за децата на България. Базовата учителка, която ми беше наставник, а също и учителката на дадения клас на занималнята, се държат с хлапетата по невероятен начин. В момента, в който някоя от двете влезе в стаята, децата млъкват. Това показва колко добре са научени. За съжаление тези две учителки не получават нужното уважение от някои от родителите, но това е отделен въпрос. Поуката, която мога да си извадя, е, че много зависи единствено от преподавателите какви учители ще станем ние, които учим за тази професия, и от учителите в училище какви ще станат децата. Не напразно казват, че учителската професия е най-важната. Но какво е да си добър учител, ако няма доброта в сърцето ти?

Няма коментари:

Публикуване на коментар